Защо по празниците ядем, без да сме гладни (и защо това не е липса на воля)

По празниците почти винаги се случва едно и също.

Не си гладна(ен)… но ръката ти пак посяга. Малко от това, малко от онова, „само още една хапка“. И в един момент идва онзи неприятен въпрос:

„Какво ми става? Защо не мога да спра?“

Нека започнем от най-важното:

в повечето случаи това няма нищо общо с липса на воля.

Празниците са красиви, но са и физиологично натоварващи. Повече хора, повече шум, повече разговори, повече емоции – радост, напрежение, носталгия, понякога и тъга. Дори когато си щастлив(а), нервната ти система работи на по-високи обороти.

От гледна точка на биологията това означава едно:

активира се симпатиковата нервна система – състояние на повишена бдителност. Не паника, но и не пълно спокойствие.

И когато тялото е в това състояние, то инстинктивно търси регулация.

Тук идва моментът, който почти никой не обяснява:

много от празничното „преяждане“ не е глад, а самоуспокояване чрез движение ръка–уста.

Това е дълбоко вграден механизъм. Още от бебешка възраст сукането и движението уста–ръка са свързани със сигурност и оцеляване. По-късно същият механизъм остава като начин нервната система да се заземи.

Затова по празниците не посягаме толкова към салатата, а към:

ядки, семки, дребни хапки, неща „за човъркане“.

Това не е случайно. Това е невробиология.

Традиционните празнични храни не са случайни.

Замисли се какво традиционно има на масата:

ядки с черупки, слънчоглед, маслини с костилки, мандарини, които белим бавно, грозде, череши, сушени плодове.

Тези храни имат общо нещо –

те забавят.

Ръцете работят, устата се включва, темпото пада. Това активира парасимпатиковата нервна система – т.нар. rest & digest. Тялото започва да усеща сигурност.

Затова често не можем да спрем не защото сме гладни, а защото тялото още не се е успокоило.

Терминът „емоционално хранене“ често звучи като обвинение.

Но от физиологична гледна точка това е неточно.

По-правилно е да говорим за нервно-системна регулация чрез храна.

Когато кортизолът е леко повишен (стрес, умора, социална стимулация), тялото търси:

• повтаряемо действие

• сензорно удовлетворение

• усещане за контрол

И храната – особено тази, която се яде бавно и с ръце – отговаря идеално на тази нужда.

Затова опитите да „спреш“ със сила почти винаги водят до обратен ефект. Ограничението вдига още повече напрежението, а напрежението усилва импулса.

Едно от най-интересните неща, които виждам отново и отново в практиката си, е следното:

когато хората съзнателно си позволят бавно похапване с подходящи храни, общото количество храна намалява.

Причината е проста – нервната система получава това, което търси, и вече няма нужда да „крещи“ чрез апетита.

Когато се успокои:

• импулсивното ядене намалява

• храносмилането се подобрява

• подуването спада

• усещането за „не мога да спра“ изчезва

Това не е психология. Това е физиология.

Вместо да се питаме „Как да не ям толкова?“, много по-полезно е да се запитаме:

„Как мога да дам на тялото си усещане за спокойствие?“

Понякога това е купичка едамаме, белено бавно.

Понякога са няколко маслини с костилки.

Понякога е слънчоглед, репички, краставица с малко сол и лимон.

Понякога е просто топъл билков чай, отпиван бавно.

Общото между всички тези варианти не са калориите.

А ритъмът.

И нещо много важно накрая...

По празниците не ни трябва повече дисциплина.

Трябва ни повече разбиране за това как работи тялото.

Преяждането не е морален провал.

То е сигнал от нервната система.

И когато го чуем без обвинение, тялото почти винаги намира баланс само.

Весели празници на вашите души, и на вашите тела!

С уважение към апетита (и нервната система),

Елина