Писмо до кожата ми

Скъпа моя кожа,

Пиша ти, защото най-често те забравям.

Пиша ти, защото те виждам едва когато боли, щипе, сърби или се появи нещо, което не очаквам.

Пиша ти, защото толкова години съм те приемала за даденост.

А ти си била там — моята най-голяма граница и моята най-тиха история.

Ти пазеше всичко, което не бях готова да кажа.

Всеки страх, всяка тревога, всяко недоспиване, всяка дума, която преглътнах, когато трябваше да я изрека.

Ти ги записваше върху себе си, като страници от дневник, който не съм прочела навреме.

През всички години, докато аз се опитвах да бъда “силна”, ти носеше бурята отвън и бурята отвътре.

И от време на време ми изпращаше знак — една пъпка, обрив, сухота, зачервяване — за да ми покажеш:

„Хей… погледни ме. И аз съм част от теб.“

Знам, че понякога те претоварвам.

С прекалено много очаквания.

С филтрирани снимки, с несравними стандарти, с идеали, които никога не са били човешки.

Понякога гледам в огледалото и виждам не теб, а своите страхове.

Но сега виждам истината:

Ти не се опитваш да бъдеш красива.

Ти се опитваш да бъдеш честна.

Ти ми показваш какво се случва вътре — хормоните, стреса, недоспиването, храната, която ме изморява, думите, които не съм изрекла, емоциите, които задържам в тялото си.

Ти си моят жив екран, моето огледало, моята нежна аларма.

И най-накрая чувам сигнала ти.

От този ден нататък ти обещавам:

Ще те докосвам с повече нежност.

Ще ти давам почивка, чист въздух, движение, светлина.

Ще те храня с това, което те подхранва, а не с това, което бърза да запълни празнините.

Ще забавям темпото — не заради бръчките, а заради теб.

Ще слушам кои продукти ти харесват, а кои не — без вина, без натиск.

Ще уважавам факта, че ти винаги говориш първа.

Ти си моята кожа.

Моето най-голямо докосване.

Моята граница с живота.

Моят спомен за това, че съм жива, чувствителна, човешка.

Благодаря ти.

За всичко, което пазиш.

За всичко, което издържа.

За всичко, което ми казваш — дори когато аз не питам.

Обичам те.

Сега вече истински.